Tags

Related Posts

Share This

Ген. Костадин Коцалиев: Всичките съюзници ни изоставиха

Роден е на 9 юни 1939 г. в Горна Джумая. Бил е във Военния отдел на Централния комитет на Българската комунистическа партия. През 1963 г. завършва право в Софийския университет. Учи в Академията на КГБ. От 25 април 1969 г. е следовател IV ст. до 13 януари 1970 г., когато става старши инспектор. Същата година учи пет месеца в школа в СССР. От 8 септември 1972 г. е заместник-началник на отдел, а от 5 януари 1973 г. е началник на отделение. В периода 13 май 1982 – 15 януари 1990 г. е началник на Главното следствено управление[1]. През 1986 г. води делото срещу 33-ма иманяри, сред които Желязко Колев – Императора и Димитър Станков.[2] С указ №1313 на Държавния съвет е награден с орден „Народна република България“, I степен за участието във Възродителния процес.[3]

Изгониха нашите фирми от Милано и на техните места се настаниха колегите от СИВ

https://www.168chasa.bg/article/650709


Светлана Баталова
Публикувано на: 22.10.2010
Ген. Костадин Коцалиев: Всичките съюзници ни изоставиха Ген. Костадин Коцалиев

“ДЕЛОТО за атентата срещу папа Йоан-Павел II сложи началото на края на
социалистическа България” – категоричен е ген. Костадин Коцалиев. Като шеф на
Главно следствено управление по това време той пряко ръководи екипа, който
работи по делото от 1982 г. срещу Мехмед Али Агджа за изясняване на обективната
истина. “Не е извършено нито едно действие или разпит, без да съм го одобрил” –
казва той. В интервю пред “168 часа” ген. Коцалиев разказва за изключителните
усилия, положени от неговия екип и от другите държавни институции за изчистване
името на България. “Делото беше не само част от служебните ми задължения –
обяснява ген. Коцалиев. – Към това се прибавяше и личната ми убеденост – трябва
да направим всичко възможно, за да докажем,че България наистина няма нищо общо
с атентата срещу светия отец. 10 години по-късно, когато ме задържаха, се появи
една чудовищна фраза, която по-късно беше тихо-мълком изоставена – че съм
ръководил дело, което е имало задача не да изчисти името на България, а да го
прикрие. Това го дължа на политици от 90-те години и на прокурори и
следователи, които за 30 сребърника си бяха плюли на морала.”

  • Ген. Коцалиев, имате ли днес отговор на въпроса защо точно България беше
    замесена в атентата срещу папа Йоан-Павел II?
  • България е избрана не случайно. Католическа Полша не може да бъде вързана в
    покушение срещу папата, още повече че Йоан-Павел II е поляк. Същото се отнася
    за католическа и протестантска Германия, за Чехия и Унгария. Второ, трябвало е
    да бъде страна, която е най-достоверният сателит на Русия. Малцина обръщат
    внимание и на една друга подробност – папата е прострелян на 13 май 1981 г.
    Сергей Антонов беше арестуван на 25 ноември 1982 г. Леонид Брежнев беше
    погребан на 12 ноември 1982 г. Възниква елементарният политически въпрос – защо
    минава година и повече, докато арестуват Антонов. За мен това не е случайно – в
    света тогава се водеше безмилостна война и целта е била да се удари наследникът
    на Брежнев, току-що станалият генерален секретар Юрий Андропов, шеф на КГБ от
    1967 г. Светът почва да се тресе – вижте какъв човек е застанал начело на
    “империята на злото”. Според мен 1981 и 1982 г. бяха последните две щастливи
    години за България – имаше спокойствие в страната и финансово доволство. Ние не
    се вписвахме в схемата на Запада, при нас нямаше дисиденти. По-късно с Гриша
    Филипов бяхме в една килия и разговаряхме по темата “Червена могила”. Край
    Радомир построихме гигантски комбинат – това не беше завод за производство на
    ширпотреба, а последен писък на думата в технологично отношение. Само за
    оборудването отидоха над 2,5 млрд. долара. Трима от директорите щяха да бъдат
    японци. Условието беше приходите да се делят 25 към 75 в полза на Япония за
    първите пет години, но реализацията на готовата продукция щеше да е тяхна
    грижа. Гриша Филипов потвърди от друг аспект това, което вече го знаех –
    руснаците ни спряха в “Червена могила”. Те заплашиха, че ще анулират
    отношенията с България, ако ние не прекратим тесните си връзки с Япония, която
    трябваше да поеме управлението на комбината в Червена могила. Спомням си, че
    тогава дойде един шеф от КПСС и директно поиска да се разграничим от Япония.
    Всичко спря, Живков тогава мълча като пън. На съветската страна беше предложено
  • добре, ликвидираме отношенията с Япония, дайте да направим един консорциум –
    ние, вие и който посочите от Западна Европа. Отговорът – отново не, ще се
    кооперирате с металургичния комбинат от гр. Кременчук, Украйна, който
    произвежда топки за утъпкване на шосета, метални врати и други подобни.
    Междувременно дойде 10 ноември.
  • Как организирахте защитата на Сергей Антонов от София?
  • Това е изключително широка тема,затова ще се спра само на три елемента, които
    разрушиха измисленото и фалшиво обвинение. На първо място е пресконференцията,
    която направихме в София. На второ – резултатите от посещението на Иларио
    Мартела у нас и посещението на наша следствена бригада в Рим.Имаше централна
    оперативна група, която се ръководеше от Петър Младенов. Отначало в нея влизаха
    министърът на външната търговия Христо Христов, Чудомир Александров, Огнян
    Дойнов, но още на третото заседание те престанаха да идват. Секретар на групата
    беше Любен Гоцев. Участваха главният прокурор Костадин Лютов, Боян Трайков като
    директор на БТА, от ръководството на БКП – Милко Балев и Стоян Михайлов,
    Димитър Стоянов, като шеф на МВР, Стоян Савов – първи зам. министър на МВР,
    който наблюдаваше външното разузнаване, ген. Зиколов, началник на военното
    разузнаване, и аз – от страна на следствието. Само след санкция на тази
    оперативна група можеха да се предприемат едни или други действия.
  • Как организирахте пресконференцията за западните медии в София?
  • Пресконференцията се роди от хода на дневния ред на събитията. На 20 декември
    предстоеше италианският парламент да разгледа тематично въпроса за “българската
    агресия” в покушението срещу папата.Щяха да се леят безкрайни речи с една
    единствена тема – колко лоша страна е България, какви злодеи сме ние. Затова
    тази дата беше много важна за нас. Нямахме никакво време, след това започваха
    коледните празници. Пресконференцията беше насрочена за петък, ако не ме лъже
    паметта – 17 декември 1982 г., а в понеделник беше насрочено изслушването за
    българската следа в италианския парламент. Спомням си, че техният военен
    министър беше употребил една красива фраза – че покушението срещу папата е
    безпрецедентен акт на война в мирно време. Всичко, което можехме да направим,
    трябваше да се случи до петък, това е последният възможен ден, а ние не сме
    готови. Дори не знаехме какво е разказвал Агджа, нямахме представа какви са
    доказателствата, информацията ни беше само от написаното в медиите.
    Междувременно успяхме да поставим под оперативен контрол, а след това и да
    задържим Бекир Челенк.Ние не познавахме Бекир Челенк, за когото твърдяха, че е
    една от връзките на Агджа у нас, не знаехме как ще се държи.
    В пресконференцията освен него, участваха Росица, съпругата на Антонов, Тодор
    Айвазов и Жельо Василев. Буквално в последния момент бяхме свалили Тодор
    Айвазов от самолета за Рим. Ако италианците не бяха обявили, че е задържан
    Сергей Антонов, Тодор излиташе. Фактът, че те обявиха ареста на Антонов, за нас
    беше сигнал, че те не желаят Тодор Айвазов да се връща. Цяла нощ се блъскахме
    как ще се представи Бекир Челенк. Той беше дребен от всяка гледна точка. С него
    работеше полк. Стефан Марков, много подготвен следовател,изключителен
    професионалист,който знаеше турски. Бекир Челенк ме наричаше “Паша ефенди”.
    Като пътувахме към парк-хотел “Москва”, където беше свикана пресконференцията,
    той ми каза – “паша ефенди, не се притеснявайте толкова, душата ми е чиста,
    оръжие в живота си не съм пипал, баща ми имаше връзки и ме уреди да служа в
    тила”. Бекир Челенк беше много привързан към семейството си. Накрая аз му
    казвах – не си заминавай, но той се върна в Турция. Взеха го на летището и умря
    в затвора. Тук нашите лекари го спасяваха три пъти от инфаркт. На лекарите им
    бях казал – умре ли тук, никакви експертизи няма да ни помогнат, ще кажат, че
    ние сме го убили. Много дълго го убеждавах да не се връща, но той все повтаряше
  • “Паша ефенди, не мога, три години не съм си ходил, имам жена, деца”. Бекир
    Челенк изкара тук към 3 години, пуснахме го 1986 г., когато прибрахме Сергей
    Антонов.
    За пресконференцията Боян Трайков беше изпратил покани до всички световни
    медии. В залата нямаше къде да пуснеш яйце. Първо говори Жельо Василев. След
    това излязоха Тодор Айвазов, Росица – отговориха на всички въпроси, които вече
    се търкаляха по света. При това говориха много убедително и чуждите журналисти,
    минали “желязната завеса” можаха да видят какво представлява т.нар. “група
    атентатори”. След почивката на стола седна Бекир Челенк. Никой от журналистите
    не знаеше, че той ще се появи. Живият Бекир Челенк! Никой не го беше виждал
    дотогава. С часове продължи неговия разпит, не остана незададен от западните
    журналисти въпрос.
  • Имаше ли отзвук?
  • В този момент дори самите ние не осъзнавахме дълрбочината на успеха, който
    постигнахме.
    В петък по време на почивката журналистите продиктуваха по нещо. Като предаваш
    текст в редакцията, в далечната 1982 г., късно следобяд вестниците са вече
    почти набрани, има тук-там дупка за някакво свръхсъобщение. Всеки е завършил с
    фразата – пресконференцията продължава. В неделя повечето вестници не излизат.
    В понеделник сутринта италианският парламент е в пълен състав над 600 души
    депутати ще се обсъжда грозното покушение срещу главата на римокатолическата
    църква. Няма място в ложите за официални гости, за журналистите. Започват
    обсъжданията, а на банките са вестниците, в тях пише какво се е случило в
    София. Депутатите четат, виждат отговорите на Росица, Айвазов, Василев, Челенк.
    След обяд бяха останали не повече от 160 човека за второто заседание на
    италианския парламент, другите си тръгнали, защото преценили, че е много
    съмнителна тази “българска следа”. Това беше нашата първа малка, незабележима
    на пръв поглед победа, но тя преобърна общественото мнение в наша полза точно в
    онзи обществен слой, който в момента е официалната държавна власт в Италия.
    Всеки, който прочете, си казва – ами ако нещата са точно така, както казват в
    София, ами ако българите нямат нищо общо с атентата. Вечерта след
    пресконференцията бях страшно уморен. Звъни ми секретарката на Петър Младенов:
    “Коста, незабавно да се явиш в неговия кабинет.” Вземам колата, натоварвам се,
    никъде не ми се ходи, но отивам. Влизам вътре – Петър Младенов седи, Милко
    Балев – с една дебела чаша уиски. Петър Младенов пита – къде е чашата на Коста.
    Сипват ми. В този момент звъни телефона: “Другарю Живков – казва Младенов, – по
    наше мнение пресконференцията мина много добре.” Живков беше вероятно в
    самолет, защото прекъсна и след малко пак се обади. “Имаме намерение – казва
    Младенов – тази вечер да излъчим един кратък репортаж, а като се върнете, да
    видите материала – ще излъчим по-голямата част. Разбрах, разбрах, другарю
    Живков.” Младенов затвори телефона и каза: “Другарят Живков каза никакво
    чакане, да се излъчи целият материал.” Така и стана. Телевизията показа пълния
    репортаж, без редакторски намеси и съкращения. София опустя. България в този
    момент беше в центъра на игрището. Цялата световна преса двадесет дни гърмя за
    атентата и пресконференцията, на която западните журналисти задаваха доста
    нелицеприятни, немазни въпроси.
  • Как успяхте да доведете съдията Иларио Мартела в София?
  • Официално от името на главния прокурор беше отправена покана към Мартела,
    като му се гарантираха всички необходими условия, за да извърши следствени
    действия на територията на страната.Италианската страна повече не можеше да се
    “скрие”. Цели 8 дълги дни бях “хазяин” на Иларио Мартела. Още първия ден му
    предложих да ги настаним в апартамент на министерството, който се намира на
    Орлов мост, над ресторант “Грозд”. По наше време там никой не живееше, беше
    само за представителни цели. Той отказа и се настаниха в италианското
    посолство. Още следващия ден Мартела започна разпити на всички лица, които
    пожела. През цялото време искаше ние да му кажем къде е пребивавал Агджа. Моят
    въпрос беше – господин Мартела, ние не знаем нищо от това, което е казал Агджа.
    Ние сме юристи, следователи, дайте ми рамката на това, което искате да
    проверите – не това, което пише в пресата, а вашата рамка. На втория ден
    Мартела ми връчи няколко листа, в които беше написано какви проверки иска да
    извърши и каква документация иска да прегледа. Проверката по хотелите зложих на
    Свилен Турмаков. Мартела започна и серия от разпити на лицата, които посочи –
    Айвазов, Василев, Росица Бекир Челенк и други. Бяха направени над 50
    видеокасети на система “Бетамакс”, която имаше само в телевизията и моето
    “предприятие”. По-късно стойността на тези дискети съдия Мартела преведе по
    сметката на посолството в Рим. Накрая, когато проверката завърши, в кабинета ми
    на “Развигор” той щеше да получи инфаркт, когато му връчих отговорите на
    поставените въпроси за пребиваването на Агджа в София. Инфаркт! Като грамотен
    юрист, Мартела видя, че Агджа го е вързал на “фльонга”. Отговорите бяха
    изготвени след проверки по всички възможни направления. Те се намират в 130-те
    тома по делото. Твърденията на Агджа, че е бил в новотел “Европа” не отговаряха
    на действителността, тъй като се оказа, че стаята, в която сочи, че е отседнал,
    винаги е била санитарна и домакинска и не гледа към никакъв полицейски участък.
    Някой може да каже – номерът на стаята е бил сменен. Добре, но вървим
    по-нататък – посещението на Агджа в парк-хотел “Москва”. Имаше отново
    съществени различия в даденото от него описание на стаите. Освен това във
    въпросите на Мартела беше цитирано изказване на Агджа с кавички – че хотелът се
    намира “недалеч от потъналия в зеленина парк”. Точно така формулиран изразът
    присъства в рекламните послания на проспектите, написани на английски, руски,
    немски, как Агджа ще употреби точно израза от рекламните диплянки. Изводът е –
    дошъл е някой и е взел тези проспекти. Тук вече Мартела измени цвета на лцето
    си. Правилото е, когато доказателствата са неубедителни, започва масирано
    сваляне на детайли. Няма никакво значение каква е била стаята, но описваш
    детайли – цвета на пердета, има ли радио и т.н., за да е достоверно. Минаваме
    на третия пункт – пребиваването на Агджа в “Шератон” – там интериорът
    отговаряше напълно и изцяло на даденото описание. Оказа се обаче, че
    обстановката в хотела е такава, след извършения в него генерален ремонт, който
    е една година по-късно от обявения престой на Агджа в България.Беше приложена
    пълна документация за ремонта. Значи някой чичко е дошъл, взел с е стая и е
    изпълнил задачката да запише всички детайли, но е объркано времето.
  • Но Агджа е идвал тук?!
  • През България е минавало лице на име Йогиндер Сингх, чийто документи Агджа
    твърди, че е използвал. В този момент Мартела беше със самочувствието на
    следовател, който е на върха на света, милиард католици гледат в него, стъпва
    тежко, и изведнъж някакви цаци тук му предлагат, защото в края на писмото беше
    отбелязано – предлагаме ви под ваша юрисдикция да доведете, когато искате Ахмед
    Али Агджа, и лично вие да извършите огледа на помещенията и да минете по
    маршрута, който е посочен в този официален документ. На човека му се развали
    настроението.
  • Успяхте ли да създадете по-тесни контакти с Мартела?
  • Дадох в негова чест вечеря в парк-хотел “Москва”. Тогава Мартела ми каза –
    всъщност ние колегите от цял свят си приличаме.Придружаваха го шефът на
    Интерпол в Италия Патуто и прокурорът Албано. Патуто тогава ми сподели – тук,
    тази седмица се наспах, защото не се оглеждах през цялото време дали не ме
    дбнат мафиоти. Разбирам, подчерта той, че тези мотоциклети, които сте ги
    разхвърляли около нас, са така за протокола, видях, че няма никаква опасност.
  • Как се разделихте?
  • На другия ден беше много деликатно. Трябваше да му дам подарък, ама си мисля
  • разбираемо е, може да ми го откаже – ние сме две държави, които в момента сме
    във война. Може да каже – не съм дошъл да получавам никакви подаръци, аз имам
    сериозни обвинения към вашата страна. От “Фармахим” бяха направили голям пакет
    с козметика за Мартела и жена му. Като му го връчих, подчертах – ние не сме на
    това ниво, на което е италианската козметика, но все пак сме се постарали.
    Година по-рано Италия беше спечелила световното по футбол и в нашата банка бяха
    отрязани серийни сребърни монети от 1, 2 и 5 лева. Бяха поставени в кутийка,
    върху виолетово кадифе. Мартела беше привърженик на “Ювентус” – не можеше да
    откъсне очи от монетите. Преди него беше идвал съдията Палермо, срещу когото
    по-късно имаше атентат, и на него му бяхме подарили същите монети. Дори в
    Драгалевци, като го заведох на ресторант, там Палермо отвори кутийката, да си
    види монетата. Тя падна и той лази отдолу да я търси. Това е уникален подарък.
    Всъщност, ние настояхме точно пред Палермо да убеди Мартела да дойде. Помолихме
    го – отиди, виж се с него, обясни му, че тук не живеят диваци.Третият подарък
    на Мартела беше много хубав класьор с марки – “Децата на света”. Хем беше скъп,
    хем неутрален. Казах му – няма да сме все във война, моето твърдо убеждение е,
    че ние нямаме никакво отношение към атентата срещу папата и вие сам ще стигнете
    до този извод. Ето, сега имате и внуче – дъщеря му наскоро беше родила, тези
    марки ще му ги завещаете. Накрая му връчих и една пунгия – кожена торба за
    тютюн, бяха ги направили за 1300 годишнината на България. Тя се връзва на
    колана. Вътре я бяха напълнили с хубав тютюн. Праханът беше изварен и
    ароматизиран и Мартела като удари кремъкът, се разнесе една изключително
    приятна миризма в кабинета ми. Радваше се като дете. Подаръците бяха такива, че
    да не може да ги откаже. След това ми изпрати благодарствено писмо на бланка на
    наказателния съд, но написано на ръка – за оказаното съдействие по време на
    пребиваването в България.
  • Разчитахте ли по случая “Антонов” на някаква помощ от другите соцстрани?
  • По това дело ние за първи път се конституирахме като държава, която сама
    защити интересите си. Бяхме сами, всички ни изоставиха. Всички! Взе се решение
    още на първото събрание на оперативната комисия да се напише писмо до братските
    партии, в което да се подчертае дебело, че това е клевета и горещата ни молба е
    да получим помощ и подкрепа в този труден момент. Писмото беше написано в
    отдела на Димитър Станишев, по това време секретар и зав. отдел на ЦК на БКП.
    Той ни информира, че всички са ни уверили в своята безрезервна подкрепа. С това
    завърши подкрепата. В Милано например, където наши фирми бяха настъпили здраво
    и стабилно на пазара, всичките бяха пометени, а нашите съюзници от СИВ
    моментално се качиха на освободените позиции.